Имам две кучета (обикновени, непородисти, баба и внуче са ) и котка (обикновена, непородиста). Живеят си на двора. Кучетата ни ръмжат на котката само ако им доближи много паничките. "Внучето" чат-пат се засилва да си играе с нея, но тя е малко проклета и му съска. Но не се нападат, не я лаят. Чужда котка котка обаче, като влезе в двора става страшно. Т.е ставаше... сега "бабата" е прекалено стара, за да напада, само лае, а "внучето" денем е на синджир, щото и на хора се спуска (през нощта дворът е негов, както в някои зимни дни, когато е много студено).
Имали сме и други кучета, преди тези. Както и други котки. Винаги нашите кучета си познаваха нашите котки и не ги закачаха. Просто като дойдеше нова котка в къщи, кучетата за кратко време "научаваха", че това е по-специална котка... приятели чак не са ставали, току си съскат и ръмжат, но само колкото да се перчат.
Сега като се замисля, този факт винаги съм го приемала зьа даденост, никога не ми е било0 странно това... че моето куче "уважава" по някакъв начин моята котка.
Същото е и с гълъбите. Когато ги пускаме да се "поразходят", котката се научи да не ги закача. Кучетата пък изобщо не им обръщат внимание. Ако обаче чуждо пиле се мерне из двора, си тръгва живо с известна доза късмет.
Като съм се разписала... че да споделя още нещо. Прави ми впечатление, че много хора нямат никакъв подход към животните. Много се дразня. Ние сме фамилна къща, живеем две семейства в един двор, без да си пречим. Кучетата са наши, но принципно всички ги хранят, а те познават всички хора в дома. Случва се обаче, кучето по различни причини (аз си го обяснявам, че изпада в стрес и "забравя" срещу кого лае) да се нахвърли срещу някой от домашните. И тогава е важно как ще реагира човекът, за да няма кофти последици.
Синът ми беше малък - около 6 годишен. Катереше се по оградата... и естествено падна. И съвсем естествено изкрещя, щото го е заболяло. Кучето спеше. Явно се стресна от вика на детето и съвсем инстинктивно според мен се спусна към него и започна бясно да лае. Докато правех последни скокове, за да стигна до там, ми направи впечатление, че кучето всъщност не ухапа сина ми... имах чувството, че подсъзнателно животното знаеше, че детето е негов стопанин, но поради стреса продължаваше да лае бясно, спускаше се към детето, но се дърпаше обратно и не го ухапа. Всичко това стана за секунди... Лелята на детето ми започна да вие неистово от терасата и крещи като истерична на кучето. И то - кучето съвсем откачи. Сина ми пък, от болката при падането и от уплаха ревна... и представете си каква истерична картинка. Крееснах на лелята да млъкне, с два скока стигнах до кучето, викнах му по име и посегнах с ръка, не да го ударя, а просто посегнах... и то миряса. Продължи да налайва още малко и спря
И други подобни лсучки сме имали, пак със същата леля... нейното дете се страхува от нашите кучета и веднъж, преминавайки през двора, хукна да бяга. Те - кучетата явно усетиха страха и едното се спусна към детето - пак само да лае бясно, без да хапе. И лелята пак взе да крещи истерично... и кучето още повече побесня. Явно въпреки създадената идиотско-истерична ситуация, животното знае кого лае и не хапе своите (за разлика от двама чужди, които не вярваха, че "туй дребното" ще му направи нещо
).
Та така - човек трябва да уважава и разбира странностите на животните. И да не забравя, че те все пак са животни, колкото и да са дресирани... и че си имат своите привички и когато стане някоя беля, да си даде сметка, че животното не е виновно всъщност, защото то реагира първосигнално, щото така е създадено.
... олях се
