Ревността е едно ужасно противно чувство, което тормози двупосочно!
Някога бях много ревнива. Ама много! Една вечер се уморих. Реших, че не искам, че не мога и се пречупих за секунда.
Сега не съм ревнива, в смисъл - не ровя, не питам, не ми е важно, дали е непременно само и единствено мой. Което не означава, че няма да ме заболи, ако науча за изневяра, ама и тогава ще се самопречупя.
Приятелите си не съм ги ревнувала. Те се събират в едната ми длан по бройка, но зная, че ме обичат и винаги, когато имам нужда, те са там! Затова и не ми е важно дали всеки ден ги виждам, дали споделят само с мен, дали са само за мен. Не се нуждая от това.
Ревността превръща хората в играчки. Наранява и обижда. Казвам го, понеже редовоно бивам ревнувана. Винаги има някакво съмнение, че си имам някого, ще кръшкам някъде. Е, много е гадно. Не просто заради ревността, а заради липсата на доверие, заради това, че няма значение, какво точно казвам и декларирам, то остава маловажно. Аз съм хубава, значи и спя с всеки мъж, който се доближи до мен! Е такава логика надушвам понякога и много сме се дърляли, понеже в работата ми има доста мъже, някои наистина са хубави.
Това не означава, че не бих изневерила, как мога да гарантирам някакви си такива неща, но и за бог, това ли е смисъла на една връзка?? Кой ще си го сложи някъде и защо. Ми не ми пука, честно, за мен е важно да си гледаме децата, да ни вървят нещата, да се разбираме и искам да живея спокойно и без напрежене. Другото - ами, ако го влече, ако не разбера... не се брои, значи няма проблем. Свободен е. Но разбера ли, нищо няма да е такова, не за друго, просто ...гордост.
