Преди много,много години бях голяма бяла птица. Ама не Лебед,а Патка... та тогава много ме ревнуваха. Проблема не беше в мажете,а в мен. Все си избирах мъже които да ги превъзхождам с нещо, всъщност се страхувам от идеята"до като Смъртта ни раздели".
И всичко това до деня в който срещнах Единствената ми любов. в този мъж няма нещо което да не харесвам,харесвам дори недостатъците му.
Беше всичко за което съм мечтала,което съм желала,искала.... но беше 9 год.по-малък от мен.
За голям мой късмет любовта ми беше споделена,но също така знаех че тази връзка няма бъдеще.
И този ден дойде.
Нямаше ексцесии,циркове и панаири. Нямаше обиди и простотии....
Но от тогава на мястото на сърцето ми има голяма ,черна дупка.
Живота естествено продължава... Случиха ми се куп хубави неща,но не дай си Боже да го засеча в някой клуб или ресторант .... там вътре от дупката надава вой едно отвратително чудовище,което раздира плата ми и се храни с болката ми...
Дали на него му е все тая какво става с мен?.... Не знам... само дето при пълнолуние вие под прозорците ми-образно казано.
Ревността.
Никой не е застрахован. Никой.
Няма значение колко си умен или глупав,млад или стар,какво си проумял или не си проумял... важното,според мен е да не се страхуваш от чувствата си.
Ние сме хора ..... ще обичаме,ще ревнуваме,ще се радваме и плачи ме.... ние сме прекрасни творения изградени от чувства и емоции.
