Одавна не ме е занимавал въпроса за смъртта. Последно беше миналата есен. Нямаше повод просто ме беше обхванала необяснима тъга...Понякога изплуват образи на приятели и близки, които вече ги няма. Идват ти всякъш всички накуп в мислите и така.... Започваш да се чудиш защо, започваш да се чудиш да не би да са тук ....Миналата година почина приятел от студенстските ми години. Можех да ида на погребението , но нещо ме спираше. Казах си ще го почета, ще отида в църквата там ще запаля свещичка поне.. Направо краката ми се оплетоха и камък се стовари върху мен. - тоест отговора беше не. Пък и не ходя вече отдавна в църква, тогава къде се ръгах? Колебаех се и се лутах между общоприетото и объркването си и реших, че приятеля ми заслужава почит, такава какъвто го познавам него - готин пич и купонджия. Помня как бяхме тръгнали на някъде и докато пием едно кафе за почивка, някой измъкна китарата от колата и я забрави на покрива отгоре й. Дадохме "мръсна газ" и китарата се търколи на асфалта....е, вечерта бяхме без китара))). Стоях на терасата - пих, пуших, спомнях си, плаках и се смях, прегърнах го и му казах, че го обичам и че вярвам в това, че вече е свободен и мъките му свършиха - почина от рак за няколко месеца. Ще го помня ли - докато съм жива. Обичам ли го- да с много топлота. И не само него. За мен този човек е жив))) По моя си начин, както и много други.....Така се научих да приемам смъртта за себе си. Като малка баба ми ме мъкнеше все по погребения на село, щото нямаше кой да ме гледа. Та гледах хората какво правят...нагледах се на сълзите им, на болката и така. Що мъртъвци съм целувала за сбогом...Дори възрастните спираха да реват да ме похваят "Бре това дете как знае да прави"... На мен ми беше забавно...Разбира се болката , когато загубих баба си беше голяма, но я загубих някак осъзнато....Вече знаех , че това е краят. Но вътре в мен е жива. Знам ли може и другаде да я има... някак, но това няма голямо значение или има не знам. Във всеки случай човек трябва да се изправи пред този факт и да го приеме.
Всеки избира в какво да вярва или да не вярва. Шадоу е изхвърлил думата вярва, предполагам, че я е заменил с думата приемам. Но със сигурност не е лишен от чувства. Други вярват "горещо"...във всичко, тогава както твърди той, могът да бъдат успешно манипулирани.
Аз също вярвам, но вярата е процес при мен...Вярата включва желание, чувство, приемане, осъзнаване....Просто при всеки е различно. Всеки за свое успокоение може да вярва в каквото си иска. Но дали е истина? Но съм виждала, хора които не са преодолели болката лично за себе си и когато дойде например Задушница се юрват ...започват да готвят и да слагат софри.. за мен е излишно....Човек вярва в живота след смърта, не заради църквата Шадоу, а просто защото не може да приеме болката , липста, страданието си остават някъде там като трън и този тън никога не излиза. Помага само това, че хората съществуват под друга форма - енергия например , която е някъде там.....