Мнението ми е същото, каквото е и на науката, а и на база едно неприятно лично преживяване на клинична смърт (затова и никой не може да ме убеди, че има висши сили). Окончателен край и след него не следва нищо. Нищо не е вечно. Дори самата ни Вселена не е вечна. Хората не са по-горе от Вселената и имат своя край.
Не е задължително смъртта да е трагичен край. Ако човек живее така, че да е доволен от себе си и като умре от естествената си смърт, то неговият край е хубав, защото е дал всичко от себе си и е бил максимално полезен за себе си и за околните.
Всеки човек се сблъсква със смъртта на скъпи му хора- но аз приемам, че те са живели по начина, по който са искали и ги почитам като си припомням онези мигове, в които са имали много щастие, радост, припомням си най-хубавото за тях. Никога не помня датата на смърт и никога не почитам тази дата. Не мисля, че тя е нещо, с което който и да е човек би искал да бъде запомнен и не мисля, че датата на смърт трябва да е обект на почитание, т.е. не почитам по никакъв начин тази дата, не броя годините, изминали от нея и не се сещам за отишлия си човек специално и нарочено на тази дата (възприемам го като неуважение към паметта му, ако трябва да се сещам за дадения човек нарочено).