Прабългарският календар е признат официално от ЮНЕСКО за най-съвършения в света.
Последните изследвания показват, че началото на календара се отнася към 5505 пр.Хр. Календарът прилича на китайския, но е по-древен. Негов двойник се среща при саките – древен и многоброен народ, обитаващ територии между Имеон и Каспийско море. В земите им била въведена нова система на летоброене – сакска ера с начало 78 г.от н.е. – годината на идване на саките в Индия. Към сакската ера индийските астрономи дълго време са прибягвали, когато трябвало да изчислят местоположениена Юпитер сред съзвездията от еклиптиката.
Гигантската газова планета в Слънчевата система Юпитер с два от спътниците си, чиито размери са по-големи от тези на нашата Луна.
Той е на 5 пъти по-далечно разстояние, отколкото е Земята от Слънцето или на
778 млн. км и прави една орбитална обиколка за близо 12 земни години.
Юпитер може да побере повече от 300 планети като нашата в обема си, а неговият диаметър е повече от 11 пъти повече от земния или 142 985 км.
Вижда се с просто око на небето и е едно от най-ярките нощни светила.
На това пано е изобразен прабългарския зодиак.
Годините в този календар са слънчеви, а всяка година от 12-годишния цикъл носи име на животно. Счита се, че този 12-годишен цикъл в прабългарския календар се основава на 12-годишния орбитален период на Юпитер.
Пано с древния прабългарски зодиак – автор Николай Даскалов
Този особен зодиак се състои от 12 съзвездия, по имената на които се наричали годините от 12-годишния цикъл.Саките използвали бройна система с основа 12 като прабългарите. Календарната им система се основавала на слънчевата година и 12-годишният орбитален Юпитеров цикъл, а според друга версия – на 12-те зодиакални съзвездия . Годината Сомор - Мишка, от която се отброявало началото на всеки нов цикъл настъпвала тогава, когато Юпитер навлизал в съзвездието Водолей на сегашните звездни карти – там било съзвездието Мишка. Сега на това място няма нито една от равноденствените точки или точки на слънцестоене, но вземайки предвид прецесията, излиза, че през шумерската епоха – преди 2 300 години – точката на зимното слънцестоене, е била точно там.
Годините в календара, който прабългарите са донесли по нашите земи, са били слънчеви и подредени в цикли от по 12 години и се назовавали с имена на животни, а всяка година съдържала 12 месеца, всеки със свое име.
За съжаление не е известно кога е започвала годината в календара на нашите прадеди, но има признаци, че началото е било астрономически значим ден. Според някои това е 22 декември (деня на зимното слънцестояние), който прабългарите наричали идинак или енинак /единак/. Това е денят, "който останал от Бога небоядисан” или Божият ден. Наименованието му идва от "ен” – небесен, божествен. От друга страна, българите наричат Юпитер Енкул или Янкул – Бог на времето, на календара – от "ен” – небе и "кул” – годподар, което може да приеме като потвърждение, че именно орбиталният период на Юпитер е основа за 12-годишната цикличност на календара.
От всичко казано до тук разбираме, че прабългарският календар е слънчев с 365 дни. Годината започва от деня на зимното слънцестоене, който се счита за нулев. Във високосните години се предвижда втори нулев ден, наречен "Ден на слънцето”. Сезоните са с по 91 дни и се разделят на три месеца, всеки с по 31 дни. Както в китайския календар, така и в прабългарският има 60-годишен цикъл. Неговата цел е да коригира високосния ден. В 60-годишният цикъл се вместват пет 12-годишни цикъла-мъжки и женски, които се редуват.
1. Мъжки цикъл (5 периода х 12 години)
2. Женски цикъл (5 периода х 12 години)
Из: bg-calendar. hit. bg