Аз съм на мнението, че всеки от нас избира кое да счита за край и кое не, обаче в същото време трябва да се вземат предвид участниците в дадената ситуацията и тяхната оценка.Също така избирам да вярвам, че времето лекува всичко, доколкото е възможно разбира се. Трайна травма не бих казала, че съм изпитвала досега, защото обичам да анализирам ситуациите, които са ме огорчили или подействали по някакъв начин в миналото. С нов поглед върху нещата разглеждам причинно-следствените връзки и си обяснявам развоя на събитията. Това ми помага да ги приема такива, каквито са, и да продължа напред. След това си формирам заключение, според което решавам как да действам, в случай че подобна ситуация се развие отново. Съответно дори и да възникне нещо сходно, аз вече знам как да процедирам. Или поне имам един готов и премислен изход, който ще щади емоционалното ми здраве. Тоест учим се от грешките си, но и от грешките на другите. Поставяме се на тяхно място и се опитваме да филтрираме ситуацията чрез техните очи, за да можем да си изградим псевдообективна преценка за нещата (защото личните възгледи винаги са субективни, освен ако не са базирани на научно доказана теория, но дори и тогава нещата варират понякога).
Та, първа стъпка - приеми свършените факти. Втора - анализирай критично, помисли дали си струва да задълбаваш в ситуацията. Трета - претегли the pros and cons. И четвърта - извади си извод и създай план на действие. И пета - абстрахирай се, намери си ново хоби, завържи ново приятелство, обърни внимание на старо такова, запълни ежедневието си с неща, които ще те изградят като личност и остави тези, които те сриват като такава. Лесно на думи, но не и на действия. Ключови фактори - търпение и постоянство.