Как да намерим вдъхновението

[Astaroth]

С новата ни съфорумничка, Jadis подхванахме една дискусия в темата "Техники за медитация и автохипноза" която мисля, че ще е по-добре да се продължи в отделна тема. Имащите съответните права може да преместят предхождащите публикации, за да не става излишно спамене там с неща, нямащи общо със заглавието на темата.

Та въпросите са два - "Как да намерим вдъхновението?" и "Как да открием призванието си?".

Според мен призванието е производно на вдъхновението, тоест имаме раждането на нещо, вдъхновението, което вече ни води към призванието, иначе казано пътят ни в живота. Най-логичното е пътят по който вървим да бъде такъв, че цялата ни същност да бъде в унисон с него. Да носи радост, удовлетворение и целия онзи спектър от приятни усещания... И пак се връщаме към това, как да му се не види трябва да открием вдъхновението. Или пък то само нас трябва да ни открие?

[Jadis]

Благодаря за темата, Astaroth.
Забелязала съм, че когато имам цел и посока и знам какво искам, тогава цялото ми същество се ангажира с постигането на тази цел, независимо от трудностите по пътя. Но идва един момент в живота на човек, когато сякаш губи почва под краката си, иска да направи крачка, но нещо го дърпа назад. Тогава се губи и мотивацията и започваш да се съмняваш в собствените си способности. Отговорности, с които до скоро си се справял с лекота, в момента ти тежат като воденичен камък, защото знаеш, че това, което си правил досега не е твоето нещо и търсиш промяна. И тогава започва голямото пътуване към себе си, когато пред теб няма път, защото ти трябва да проправиш такъв, но и не си сигурен в коя посока да поемеш. Започваш да си задаваш въпроси, да изследваш себе си и да търсиш. Пораждат се съмнения и колебания, въртиш се в омагьосан кръг, а вътрешният ти глас мълчи и не ти е никак в помощ.
А светът би бил едно още по-прекрасно място, ако хората знаят как да открият призванието и себе си.

[Цеци_Вихронрав]

И тогава започва голямото пътуване към себе си, когато пред теб няма път, защото ти трябва да проправиш такъв, но и не си сигурен в коя посока да поемеш. Започваш да си задаваш въпроси, да изследваш себе си и да търсиш. Пораждат се съмнения и колебания, въртиш се в омагьосан кръг, а вътрешният ти глас мълчи и не ти е никак в помощ.

Когато си под стрес и работата вместо удовлетворение ти носи само негативни емоции няма как да чуеш вътрешният си глас. Просто стрес и интуиция не вървят заедно. И от моята камбанария варианта е първо да се справиш със стреса и после да вземеш решение по какъв път да продължиш. А справянето със стреса става като се отдалечиш от дразнителя причиняващ го, като излезеш в отпуска примерно.

Аз лично за себе си вземам по-драстични мерки и директно пускам предизвестие за напускане. Само мисълта, че ми остават някакви си 30 дни на нежеланата вече работа ме успокояват и се отпускам, а отговорите по кой път да тръгна идат сами. Но това важи за мен и за друг може и да не е валидно.

[Veleroth]

Та въпросите са два - "Как да намерим вдъхновението?" и "Как да открием призванието си?".

Доста интересна тема, бих казал, много се радвам, че я откриваме.
Към въпроса "Как да намерим вдъхновението?". Не мисля, че има точен начин по който човек може да намери вдъхновението си докато седи на дивана и чака нещо да го удари.

"Как да намерим вдъхновението?"

[/size] и

"Как да открием призванието си?". Според мен едното идва с другото и единственият начин и двете неща да бъдат открити е, когато човек действа и експериментира с нови неща и пречупва зоната си на комфорт, защото, когато човек знае какво харесва да прави, какво му носи удоволствие и т.н. той ще намери вдъхновението или просто, когато почни да прави дадено нещо, което му носи удоволствие, той ще почне да се чувства по различен начин и това ще му е като мотивация да продължи да прави това дадено нещо

[Veleroth]

Но идва един момент в живота на човек, когато сякаш губи почва под краката си, иска да направи крачка, но нещо го дърпа назад. Тогава се губи и мотивацията и започваш да се съмняваш в собствените си способности.

Когато дойде този момент, просто си почини, събери си силите, спомни си защо си почнал и се запитай преди да продължиш защо го правиш и дали си заслужава, ако отговора е да, сама ще намериш мотивацията да продължиш напред

[Jadis]

Определено почивката е едно от най-важните неща, за да продължиш напред. Неслучайно хората казват, че излизат в "творчески" отпуск . Само, че невинаги имаш възможност да се отделиш дълго време и търсиш други варианти.
Съгласна съм, че трябва да излезеш от зоната си на комфорт, но всъщност въпросът е как да достигнеш до нея. Преди това трябва да си намерил твоето нещо върху което ще работиш, защото в противен случай се получава ненужно разпиляване на енергия.

[Libra777]

Прекрасна тема, Астарот! Нека да се включа и аз с отвеяния си поетичен мозък...

До скоро си мислех, че вдъхновението да пиша е такова нещо, което от само себе си ме удря по главата, когато си реши и видиш ли, аз нямам абсолютно никакъв контрол над него, а съм само посредникът между него и листа; ръката, която го облича в думи и го представя на света... Ами да, но не съвсем...
Оказва се, че тъй като ми е познато усещане и за разлика от различните магически състояния, не е мистерия за мен, то аз имам ясна представа към какво точно трябва да се стремя и съм способна да го възпроизведа... Цаката му е да не го напъвам насила, защото е едно нежно същество, което не оцелява под каквато и да е форма на насилие, а да му ПОЗВОЛЯ да заблести в цялото си великолепие... Липсата на вдъхновение е просто купчина ненужни камъни от предразсъдъци, песимизъм, закостенели представи за света и стари знания, пречещи на евентуални новопоявили се. Камъни, наредени един върху друг така, че да възпират потока на реката от вдъхновение... И причината да не се махат от там сме замите ние. Защото да ги вдигнем и да ги отстраним изисква твърде голямо усилие - да развалим привидно хармоничното си състояние на апатия и да окажем съпротивление срещу лицевите си мускули, за които е крайно некомфортно и неестествено да се усмихнат в такъв момент... Много по-малко трудоемко е да си стоим с безизразно намръщеното лице. Парадоксално се получава това, че предпочитаме да си стоим в това неприятно състояние, вместо да си позволим лукса да летим на крилете на вдъхновението... Просто не всеки има смелостта да полети.
А откъде да намерим вдъхновение? Може буквално от всичко - според зависи от какво имаме нужда в този момент, какво ни липсва или ни е в излишък, както и каква е същността ни по принцип... Атанас Далчев, един от моите любими поети, е намирал вдъхновение както от различните картини на природата, така и от дребни битови предмети... та дори и от най-безжизненото нещо - камъкът! Той е доказателството, че дори най-мрачните чувства могат да станат извор на нещо красиво... Вдъхновението на Ботев е нестихващият му блян към юнашката смърт, която за него се явява освобождение, а на Вапцаров - самият живот, такъв, какъвто е; той самият му е изразът на свободната воля... Както за поезията човек може да открие музата си навсякъде, така е и във всяко едно друго отношение. Трябва само да имаш очи да го видиш и сърце да го почувстваш... Само да му позволиш да дойде и да не се плашиш от стихийността му... Нищо друго.
Субективното усещане на щастливото вдъхновение ми е преобладаването на стихиите въздух и най-вече огън... Равнодушието и депресията ги определям като твърде много земя, а тъгата - твърде много вода...