Интересна тема...
А външният вид лъже! Ама да си почна с примерите...
Бях ученичка на 15г. Нямах грам самочувствие понеже бях без баща (почина), едното ми око се криви, не разполагах с пари като съучениците си и бях бъкана с комплекси които подпомагаха за липсата ми на самочувствие. Съответно нямах куража аз да потърся нечия компания или приятелство и отстрани явно това ми притеснение се е приемало като дръпнатост и надутост. (това май и сега е така...) Но пък когато ме опознаят околните обикновено се сприятеляваме.
Но да си се върна на примера... На 15 съм, слаба при все, че ям за трима и имам такава развихрена фантазия която прилагам в облеклото, че се обличам ексцентрично. А тогава ходехме с пристилки... Тъмно сини с бели якички - грозна картина... Аз обаче нали съм ексцентрична съм освежила пристилката си със значки, с помощта на колан съм я повдигнала да е късичка, косата ми вдигната на опашка на върха на темето и пада като водопад, гримирана с риск да ме пратят да си мия и тртия грима, но е първи учебен ден и може пък и да ми се размине. И понеже със съучениците ми вече се знаем от година не се държа дръпнато и притеснено, Съответно нахълтвам в училищния двор, намирам нашият си клас и започвам да раздавам целувки и прегръдки и да споделяме кой как изкарал лятото.
В същото време в класа две нови ученички които класната таман е довела и представила на другите... По мое време първо се строявахме по класове на двора, изигравахме едно Дунавско хоро цялото училище и така влизахме да учим, което си беше хубаво, но както и да е... Та тези две нови съученички като ме видели тогава решили, че съм сигурно много надута и едва ли не тартора на класа. А аз реално без самочувствие и никога не съм налагала мнение и не съм била лидер - просто не съм такава...
Трябвало им е време на девойките да ме опознаят, за да разберат, че нито съм тартор, нито съм надута пуйка и с едната вече 34 години сме близки приятелки.
С годините преодолях някой комплекси, с други свикнах или ги игнорирам, но по отношение на външен вид продължавам да се мятам от пълно неглиже до тотална ексцентричност. Но продължавам когато попадна сред непознати (нов колектив примерно) отначало да стоя настрана и да мълча докато опозная хората, което явно продължава да се приема като надутост... Ама какво да направя като са ме учили да не досаждам, да не нахалствам и т.н....
Та преди година и нещо почвам работа в Савимекс, на всичко отгоре зъбите ми на разпад и гледам да не се усмихвам, че е страшно и от начало нормално колегите решили, че съм надута пуйка... После се видях с пари да си оправя зъбите и съответно усмивката ми цъфна, опознах колегите и започнах да говоря свободно с тях и те споделиха как отначало ме мислели за надута...
Та си мисля, че външният вид, стойката, облеклото и дори израза на лицето нямат никакво значение за характера на човек. Ако добър човек в момента е ядосан едва ли по лицето ми ще разбереш, че той по принцип е добър, но днес не му е ден.
Отделно всеки човек за някого е прекрасен, а за друг е ужасен - въпрос на взаимоотношения...