Смъртта не съществува. Във Вселената нищо не умира, само се трансформира. Формите се разпадат в нищото, после се преобразуват в нещо друго и така до безкрай. Душата е именно онова в човека, което съответства на НИЩОТО в природата. Там се ражда всичко човешко и там умира, всяка човешка илюзия, всяко АЗ, всяко изживяване и усещане за реалност. В този смисъл човешката душа нито е жива, нито е мъртва. Тя е нищо - безформена, безплътна, безцелна.... там нищо не живее, затова и нищо не умира. За един човек, който е свързан с душата си, смъртта не съществува. Просто няма какво да умре. Защото в душата името ти, семейството ти, убежденията ти, страданията ти, мъките ти, радостите ти, вярата ти, изобщо всичко, което наричаш АЗ и което е част от ТВОЯТА РЕАЛНОСТ, всичко това в душата губи смисъла си. В душата няма етикети, няма форми, няма нищо което да умре. Само в егото има какво да умре, защото егото черпи своята сила именно от "преживяванията" ти и всичко онова, което смяташ за реалност. То се прикрепя към тези усещания за реалност, защото те дават сигурност и себеутвръждаване. Затова хората толкова се страхуват от смъртта - защото така умира всичко, което ПРЕДСТАВЛЯВАТ те и малкият им свят. Цялата им сигурност и всичко онова, в което са се "припознали" умира.... Всяка маска пада, всяка илюзия се разпада. А в действителност няма нищо, което да умре. Умира само представата за ТЕБ. Отървеш ли се от представата за СЕБЕ СИ приживе, вече няма какво да умира. В това е и основното послание на Буда - да умреш преди смъртта, за да разбереш, че няма смърт. Но простоватите и елементарни хора взели тези мъдри слова и си ги вместили в малките игрички и приказки за лека нощ. И темата за живота след смъртта е също такова "изкривяване". Хората толкова се влюбили в СЕБЕ СИ, че си измислили място, където ТЕ да живеят дори и след смъртта. И естествено всичко това го обвързали с деянията и ОБРАЗИТЕ си приживе, та така да оправдаят и дадат смисъл и реалност на всичко онова, което правели и представлявали.
