Мдам. Поради пореден проблем с нета, чак сега откривам, че има тази тема...
Съм абсолютно против да се чепкат църковно-религиозни тематики (догматики). Както съм против всякакви калъпи, в които се опитват от хилядолетия да напъхат полета на духа и турят в окови мисълта... Вярваща съм, но не набожна. Вярвам в себе си. Щом аз самата не успявам да разреша свой проблем, от къде на къде друг//бог ще е в състояние?! На кого му пука за мои несрети, освен на мен самата? И зашо другиму трябва да му пука?...
и т.н.
Не вярвам в предопределението/съдбата. Моят живот и начина, по който мисля/действам/чувствамв/вярвам и пр. си е лично мой избор и отговорност. Богове, демони, ангели и прочие сътвери са продукт на собствения ми мисловен кпацитет - насътворявам гиш, когато са ми нужни за конкретна цел. Както и престават да съществуват в ума ми (като образност, символика и качества) в момента, когато изпълнят функцията си, да са ми полезни. Те са нещо като пръчката, която малко дете държи в ръцете си, когато се учи да ходи вярвайки, че тая пръчка го крепи да не падне. Нарисувахте ли си картинката? - дете, държащо в двата края хоризонтално на земята разположена пръчка, изпънало ръце напред вярващо, че тая пръчка е причината да не загуби равновесие.... И когато детето се пусне от пръчката или вече се е научило да ходи, или пада....
И пак се връщам, от където тръгнах: ненавиждам догми.