Прекрасна тема, Астарот! Нека да се включа и аз с отвеяния си поетичен мозък...
До скоро си мислех, че вдъхновението да пиша е такова нещо, което от само себе си ме удря по главата, когато си реши и видиш ли, аз нямам абсолютно никакъв контрол над него, а съм само посредникът между него и листа; ръката, която го облича в думи и го представя на света... Ами да, но не съвсем...
Оказва се, че тъй като ми е познато усещане и за разлика от различните магически състояния, не е мистерия за мен, то аз имам ясна представа към какво точно трябва да се стремя и съм способна да го възпроизведа... Цаката му е да не го напъвам насила, защото е едно нежно същество, което не оцелява под каквато и да е форма на насилие, а да му ПОЗВОЛЯ да заблести в цялото си великолепие... Липсата на вдъхновение е просто купчина ненужни камъни от предразсъдъци, песимизъм, закостенели представи за света и стари знания, пречещи на евентуални новопоявили се. Камъни, наредени един върху друг така, че да възпират потока на реката от вдъхновение... И причината да не се махат от там сме замите ние. Защото да ги вдигнем и да ги отстраним изисква твърде голямо усилие - да развалим привидно хармоничното си състояние на апатия и да окажем съпротивление срещу лицевите си мускули, за които е крайно некомфортно и неестествено да се усмихнат в такъв момент... Много по-малко трудоемко е да си стоим с безизразно намръщеното лице. Парадоксално се получава това, че предпочитаме да си стоим в това неприятно състояние, вместо да си позволим лукса да летим на крилете на вдъхновението... Просто не всеки има смелостта да полети.
А откъде да намерим вдъхновение? Може буквално от всичко - според зависи от какво имаме нужда в този момент, какво ни липсва или ни е в излишък, както и каква е същността ни по принцип... Атанас Далчев, един от моите любими поети, е намирал вдъхновение както от различните картини на природата, така и от дребни битови предмети... та дори и от най-безжизненото нещо - камъкът! Той е доказателството, че дори най-мрачните чувства могат да станат извор на нещо красиво... Вдъхновението на Ботев е нестихващият му блян към юнашката смърт, която за него се явява освобождение, а на Вапцаров - самият живот, такъв, какъвто е; той самият му е изразът на свободната воля... Както за поезията човек може да открие музата си навсякъде, така е и във всяко едно друго отношение. Трябва само да имаш очи да го видиш и сърце да го почувстваш... Само да му позволиш да дойде и да не се плашиш от стихийността му... Нищо друго.
Субективното усещане на щастливото вдъхновение ми е преобладаването на стихиите въздух и най-вече огън... Равнодушието и депресията ги определям като твърде много земя, а тъгата - твърде много вода...