Наскоро разглеждах галерията си, защото се оказва, че младото ми аз е имало страшно чувство за хумор и съм си запазвала много готини мемета. Докато разглеждах снимките, попаднах и на наши общи снимки с приятелката ми. Стана ми доста мъчно. Минало е достатъчно време вече, за да не съм й ядосана и да не тая негативни чувства. Останали са само хубавите спомени. Все още на моменти се колебая дали да не й пиша "за последен път", колкото да си потвърдя нещо, което знам. Ако искаше да говори с мен, щеше да ми е писала вече...
Не че ще й пиша де, твърдоглаво магаре съм. Просто понякога липсата на хора, които някога са ти били много близки, е по-тежка от обичайното.
Никак не ми се струва честно, че независимо какво избереш - да пишеш или да не пишеш - пак ти си този, когото го боли.

Аз намирам в изкуството утеха... а иначе депресията е липса на смисъл и посока.

Отдавна не давам съвети  на никого.Сам вървя по духовният си път.

Радостта е естествен феномен. Нещастието е ваше творение.
Садгуру