Днес една малка душичка за няколко минути, без даже да има подобно намерение, ми даде урок по човечност и ме замисли така, както никой учител не е успявал... Децата могат да бъдат прекрасни учители. [cvete] Бях на стадиона и си направих хубава тренировка, след което реших да се разходя една-две обиколки, за да разпусна. Минах покрай двама мъже и ме спряха, за да ме питат какво ми пише на тениската, какво бойно изкуство е това и т.н. И както си говорих с тях, към мен се затича едно 10-годишно момченце, вероятно синът на един от мъжете... Погледна ме в очите настоятелно и ме попита: "Как се казваш?". Аз му отговорих и последва въпросът: "А на колко години си?", след това "Къде живееш?", "Улица кой номер?". Баща му каза да не му орбъщам внимание, защото детето е маниак на тема числа, но ми беше толкова симпатично, че вместо да ми досади, ми стана едно такова сладичко... Направи ми впечатление, че хлапето е ужасно интелигентно(направо гений), защото като му казах адреса си, веднага знаеше къде ми е блокът и като казах номера на апартамента си, описа как изглежда прозорецът в стаята ми... Опитах се да го попитам как се казва и на колко е, но той сякаш изобщо не ми чуваше въпросите, а само стреляше въпрос след въпрос към мен... Като тръгнах да си продължавам с разходката, ме спря, погали ме по ръката и каза: "Ние сме приятели, нали?", аз му се усмихнах и след това ме прегърна. После ми предложи вода, защото съм му изглеждала изморена и накрая ми благодари, че съм му разказала толкова неща... Е това детенце направо ми стопли душата! По принцип много мразя някой да ми навлиза в личното пространство, но то беше като малко ангелче. Не можете да си представите каква невинност и топлина излъчваха очите му...
Светът има нужда от повече хора като това момченце...