3
« -: 11 Март 2014 14:41:16, Вторник »
stanko, преди 15 години, преживях подобно нещо.)) Не го приех. Влачих се цели 5 години в нежеланието да се "откача". За тези 5 години , живота ми взе много, пропилях го в гонене на миналото, в това да си връщам лентата и да си спомням разговори и преживени мигове, та всичко това беше "единствената ми утеха" . Съдбата явно е била милостива към мен и ми подари в замяна чудесни приятели, които превърнаха болката в нещо положително. На този етап много преживявахме тежки раздели, но създадохме чудесно приятелство изпълнено с много емоции и жар. Дойде време да се разделим и да поемем по пътя си, но приятелството остана. И сега сме заедно. Но онази емоционална празнина ме засили в съвсем друга посока..минаха години и сега се опитвам да приключа с още един етап от живота си, също толкова болезнен. Сега се възпитавам на търпение. )) Спомням си и дните, в които и аз като Лилит режех безпощадно, доказвайки на себе си колко съм силна, но уви не върши работа. Защото , когато си подтиснат и обезсърчен си склонен да нараниш себе си повече от колкото е нужно)). Хубаво си си гадал, може да стане, но може и да не се получи. Приеми резултата и живей необвързано с него, тоест не насилвай късмета си. В този период е най-трудно, защото нищо не се случва, само празнота, която изкарва наяве всичките ти страхове и съмнения...За това приеми Търпението като твоя сила и основно изпитание, без да очакваш някаква развръзка. В крайна сметка , каквото и да се случи, твоят живот не свършва с това, напротив))