Първото, което се заражда в ума ми по повод на традициите въобще е ролята, стойността, която те са имали в живота на хората някога. Днес не е трудно човек да се снабди с всичко, което му е необходимо - просто отива да маркета и си го купува, но не така е стоял въпросът в онези времена. За всеки къшей хляб, за всяка глътка вино - времето и възможността да се сдобият с тях е било точно определено и едно и единствено в годината. Всяка беда, всяка пропусната възможност означава глад или липса. Може би това е причината животът тогава да бъде ценен като възможност, като нещо изключително, като цикъл, благодарност, а не даденост.
Мъж ми понякога разказва за спомените, които има за дядо си и за това, че той е правил по тон вино на зима и всичкото е свършвало. Казва, че с гроздобера и осигуряването на дървата се слагал край на изнурителния труд. После наставали дни за почивка.
В момента в мислите ми се появява асоциация с "Градушка". Може би това е най-колоритното стихотворение, което може да опише страхът, надеждата, молитвата.. Всичките тези обреди и празници са били особен вид ритуал, особен вид преклонение пред природата и нейната непредвидимост и непоколоебимост.
Иначе.. лично аз съм изключително скарана с празниците. Празнуването им клони около нула. Ако и да се празнува нещо, то те са повод да се съберем с родителите ми, нищо повече от това.
Чувствам обредите далечни, чужди, дори на моменти ..натрюфени и излишни. Но причината се корени в липсата на връзка между моята реалност сега и живота някога.