Сянка, между другото, същият този лекар който надмина себе си (Доктор Байчев), ми каза няколко дена след операцията, че като ме хванала упойката съм му казала:"Докторе, спасявай ме, че не съм се наживяла още!". И пак според него само големият ми хъс за живот е помогнал да се възстановя. Така, че ако на човек му се живее... ще случи на най-добрия лекар, ще получи най-добрата помощ, абе цялата вселена ще му помогне да живее. Пък смъртта... ми тя ще си стои до лявото му рамо и ще чака.
 Предполагам, че си чел "Повест за истинският човек". На времето (като ученичка) ми беше чудно защо трябва да се мъча с книга в която се говори за умиращ инвалид и трябваше да порастна и да изляза от "кифленския" период, за да я разбера и харесам. Сега я препрочитам често (на едно с "Пипи Дългото Чорапче") и му се кефя - той просто е избрал живота...

Тя смъртта е винаги постоянен спътник на човек. И не е нужно да си неизлечимо болен или малко луд, за да го знаеш. Стават толкова злополуки, че никога не можеш да си сигурен кога ще си отидеш от този свят. Това обаче не значи, че трябва да си наденем траурни маски и да ходим като буреносни облаци... По-скоро трябва да се наслаждаваме на всеки миг от живота, да го живеем пълноценно и щастливо.
 Последните дни следя диалога на Атон и Сянката и когато посегна да се ядосам на близките си за поредната глупост - се замислям... Ами ако утре, същият този безкрайно ядосващ ме в момента индивид си отиде... аз нали ще се побъркам от мъка и ще съжалявам за всяка глупост заради която съм го овиквала??? В същият момент ядът ми минава и изръсвам нещо от сорта: " Чудя се защо те обичам толкова много, след като си така проклет и невъзможен?" И животът ми става по-лек и по-хубав.
 Та мисълта ми е, че никак не е лошо да знаеш, че смъртта е винаги до лявото ти рамо. Тя може да бъде и добър съветник - стига да знаеш как да слушаш.

Аз си намерих решение срещу хленчещите досадници без да искам. Т.е. не знам от къде ми дойде идеята, но вече като се обади някой който  не иска съвет, а просто да си похленчи и да ми стъжни деня естествено, правя следното: Изслушвам го около 5 мин., казвам какво е решението според мен и без да чакам обясненията от рода: "Ама точно при мен това не действа....", казвам:"Чакай сега да ти разкажа  какво става при мен...". И започвам да разказвам всички хубави неща които ми се случват. Установих, че хленчещите консуматори на чужда енергия въобще не понасят щастливи хора наоколо. (това май го бях чела в "Отровните хора" или пък в "Изкуството да бъдеш егоист" - не помня вече) И след 2-3 такива разговора хленчещият приятел или спира да ми звъни, или като се обади не се оплаква от целия свят и тогава вече общуването е на друго ниво.

tedi_6061, нямаш направена магия. За сметка на това в теб има натрупан негативизъм. Ако искаш да се отървеш от него и да ти потръгнат нещата, ще ти изброя няколко неща с които да почнеш: Първо като се събудиш сутрин почни с благодарност. Т.е. мислено благодари за всичко хубаво което имаш. ( приятели, семейство, работа, дори някоя вещ която много си харесваш). След това търси хубавото във всяка ситуация. И мисли само за хубави неща - така ще привлечеш в живота си още от тях. Всичко това между другото много хубаво е описано във филма Тайната - The Secret, има го във vbox7. На мен този филм ми помогна много преди 6 години когато всичко около мен вървеше на зле. А и сега профилактично го гледам от време на време, за да не забравям да привличам хубавото в живота си.
 Успех.

Всеки сам кове своята съдба. Всяко наше действие и решение променя по един или друг начин съдбата ни. От нашите действия сега зависи бъдещето ни. А колкото до магията... Мисля, че ако ползваш магия да промениш съдбата, после ще трябва да ползваш още и още и в/о ти да владееш магията - тя ще завладее теб.

myself, ей-това: "марш в друга ревалня", ме изкефи. Ще го приложа още утре, че много ми станаха ревльовците напоследък. И не стига, че хленчат, ами като се опитам да им помогна отговарят, че видиш ли, не мога да ги разбера защото съм щастлива. Ами щастлива съм, защото като се появи проблем нямам време да го оплаквам, а го решавам преди да е дошъл друг проблем и да се натрупат. Ама иди обяснявай...
 Та, благодаря ти много! От утре ще ги пращам да се нареват другаде.

Aton, прав си за егото. Аз се боря с моето отдавна. Има обаче и един друг фактор - възпитанието. Когато цял живот са те учили, че трябва да си добър, да помагаш, да внимаваш да не засегнеш някого и т.н. в един момент неминуемо изпадаш в ситуация в която някой злоупотребява с добрината ти. Било да си му "кошче за душевни отпадъци" или пък те използва да му помагаш още и още на принципа "Подай му пръст - ще ти отхапе ръката". И точно в такива моменти, когато търпението ми свърши на помощ идва егото. Писва ми и режа. Вярно, че след това се чувствам виновна, че съм засегнала човек който разчита на мен, но... се уча.

Имам проблем. За пореден път се оказах "кошче за душевни отпадъци" на своя колежка. И то само защото бях достатъчно глупава да съм учтива и да се държа добре с нея. Но да почна отначало. До преди 2 седмици работех на морето в един хотел. Едната колежка ходеше все оклюмана и току ревеше. Попитах я какво става и тя ревна, че гаджето я зарязало, тя му звъняла, то не вдигало и... Абе за 33 годишна се държи като дете. Опитах да я вразумя - ефект никакъв. После напуснах защото си намерих постоянна работа в Добрич, но мацето ми намерило телефона и ми звъни час по час да реве. Днес ми ревна, че гаджето и пуснало жалба в полицията за телефонен тормоз и я обявил за луда. Ами като се замисля - прав е. Обаче колкото и да и обяснявам не поема. Даже в момента ми пише във Фейсбук, а на мен ми е съвестно да я отрежа.
 Сега се чудя кой ми е по- големия проблем. Това, че не зная как да помогна на полудялата си колежка. Или това, че съм като магнит за такива като нея дето все ми реват и очакват аз да им реша проблемите. Пробвах да им обясня, че имат нужда от психолог (какъвто аз не съм), но уви... Телефонът ми понякога загрява, а аз се чувствам ужасно. Хем не искам да съм груба, хем и на мен ми идва на нагорнище вечно да съм ангажирана с нечий проблем. Та кажете ми как да спра да бъда "кошче за душевни отпадъци", без да съм груба и да наранявам допълнително хора които и така са зле. Не ми тежи да се нагърбя с проблемите на приятелите си, но случайните ми познати и техните проблеми ми идват в повече.