Хайде малко да пофилософстваме!!!
Мисля, че всички усетихме, когато изригна вулканът от backlash и негативи, но и патриотични писания, подкрепящи постиженията на Кубрат, около мача му с Джошуа. Аз си признавам, че не съм го гледала, а пък нямам намерението и да го гледам. Но тези две полярни позиции запалиха интереса ми и ме накараха да се замисля кое е по-важното - колко големи са ти постиженията, или как се представяш като личност?
Според мен това проправя път на една доста интересна дискусия и ми е чудно да разбера вие какво мислите. А пък и аз ще споделя на какво мнение съм.
За мен хората трябва да бъдат оценявани на първо място по това какви личности са. Независимо какви успехи жънеш в реализацията си, ако не можеш да проявиш достойнство, редом с адекватно държание, дисциплина и прилично отношение, аз не съм склонна да се тупам в гърдите, подкрепяйки те. Не толерирам хора с нереалистична самооценка, със самочувствие без покритие и с нагло поведение. Защо? Давам пример от живия живот...
Частната ми, подчертавам частната, учителка по английски е най-добрият преподавател, който някога съм имала честта да срещна. Толкова е земна, а в същото време има основанието да се перчи напред-назад като петел и да се самоизтъква колко е добра. Като заклет перфекционист никога доволен на 100% от представянето си, веднъж и обяснявам колко много имам да уча, че все още не съм fluent и ми предстои дълъг път, а тя ми казва: "...и аз все още се уча, винаги ще го правя, все някъде в някоя книжка ще излезе дума, която не знам..". А пък наперени кокони, получили дипломи от съмнителни институции, с английски език на ниво B2 (даже се изхвърлих тук) преподават с триста зора в долнопробни учебни заведения, но пък не пропускат да изтъкнат колко са елитни...
Дори и сега, когато се сещам за нея, първото нещо, което ми изниква в главата, е колко комфортно ти става в нейно присъствие, колко разбрана, мила и добра е, а не фактът, че ме научи на тоя език, бейсикли. Това идва на второ място .  И до днес я препоръчвам на всички, нуждаещи се от помощ, не само защото е уникален преподавател, но и защото е уникална личност, от която се учиш само наблюдавайки отношението й към предмета, живота и хората.
Човекът за мен стои на първо място, след това идва всичко останало.

Понеже говорим за любов, аз не разбирам защо хората сме си втълпили, че в живота ни има само една голяма любов. Аз мисля, че това ни влияе на несъзнателно ниво, като предотвратява всякакви възможности за нещо много по-хубаво. Като си кажеш "а, не, аз вече веднъж обичах, това няма да се случи отново", само предопределяш границите на собственото си щастие. И в крайна сметка, единственият човек, който може да ти попречи да обичаш, си само и единствено ти. Ти ограничаваш себе си, ти се пазиш от неизживяна любов, затваряш се и не допускаш хората в живота ти, а пък и тези извън него, да ти покажат, че любов има много, трябва просто да се отвориш за нея.
А относно неугасналите чувства, те се видоизменят, любовта не е черна или бяла, има много нюанси. Едно е да обичаш и съвсем друго е "да обичаш". Съответно няма как да са неугаснали, защото по дефиниция това ще рече, че не са се видоизменили. А пък начинът, по който си се чувствала преди, не е начинът, по който се чувстваш сега. Дори и да продължаваш да обичаш определен човек, не го обичаш по същия начин.

Аз съм на мнението, че всеки от нас избира кое да счита за край и кое не, обаче в същото време трябва да се вземат предвид участниците в дадената ситуацията и тяхната оценка.Също така избирам да вярвам, че времето лекува всичко, доколкото е възможно разбира се. Трайна травма не бих казала, че съм изпитвала досега, защото обичам да анализирам ситуациите, които са ме огорчили или подействали по някакъв начин в миналото. С нов поглед върху нещата разглеждам причинно-следствените връзки и си обяснявам развоя на събитията. Това ми помага да ги приема такива, каквито са, и да продължа напред. След това си формирам заключение, според което решавам как да действам, в случай че подобна ситуация се развие отново. Съответно дори и да възникне нещо сходно, аз вече знам как да процедирам. Или поне имам един готов и премислен изход, който ще щади емоционалното ми здраве. Тоест учим се от грешките си, но и от грешките на другите. Поставяме се на тяхно място и се опитваме да филтрираме ситуацията чрез техните очи, за да можем да си изградим псевдообективна преценка за нещата (защото личните възгледи винаги са субективни, освен ако не са базирани на научно доказана теория, но дори и тогава нещата варират понякога).

Та, първа стъпка - приеми свършените факти. Втора - анализирай критично, помисли дали си струва да задълбаваш в ситуацията. Трета - претегли the pros and cons. И четвърта - извади си извод и създай план на действие. И пета - абстрахирай се, намери си ново хоби, завържи ново приятелство, обърни внимание на старо такова, запълни ежедневието си с неща, които ще те изградят като личност и остави тези, които те сриват като такава. Лесно на думи, но не и на действия. Ключови фактори - търпение и постоянство.

Преди да изкажа и аз мнение, леко ще засегна и темата за перспективата. Така...перспективата, в изобразителното изкуство поне, е начинът, по който човек възприема пространство. Малко по-точно - предметите в пространството. Това зависи от местоположението на "възприемащия". Съответно тази перспектива много лесно може да бъде филтрирана, ако местоположението се промени. Нека това го интерпретираме метафорично, че върху него базирам аргументацията си.


Иначе моето мнение не е строго фиксирано в изцяло преимущество на една от позициите. По-скоро съм на мнение, че взаимодействието между двете е това, което изгражда крайния продукт. Пример...Чрез импулсите, които предават до мозъка, очите на човек са биологично създадени да пресъздават триизмерно пространство. Но ако променим средата/местоположението им, пространството, което аз ще визуализирам, ще е доста различно от онова, което човек, гледащ от различен ъгъл, ще пресъздаде. Съответно биологичната вроденост предопределя полагането на основите, но средата скулптира крайния резултат.

Продължителната медитация е нецо много трудно.Лесно няма.Лесно е да направиш лицева опора ,но да заступориш умът е друго.Продължавам с дишането.

Няма нищо лесно, всичко изисква определена съвкупност от знания и практическа основа. Дори и лицевата опора, ако не знаеш как да я направиш, ще има да се гънеш, свиваш, трошиш ръце и крака, и пак няма да си я направил, ако подходът ти е грешен..А пък да речем си добил представа за теоретичната база, усвоил си стойката, ръцете не ти поддават, почваш да ги правиш лицевите опори, ама резултат ще забележиш на 500-ата опора, а не на десетата. Всичко изисква време и постоянство.
А сега по същество...Съдейки по себе си, медитацията не е задължително да е продължителна, за да е ефективна. Нужни са ти само няколко минути, за да се отърсиш от проблемите на ежедневието, да се "изчистиш" от насъбралата се енергия и да се пренастроиш. Но пък е много важна за бодрото мислене и функциониране. Не се напъвай, но полагай усилия. В някакъв момент ще осъзнаеш, че ти се получава без дори да се замисляш. Така че действай, не се отказвай и бъди постоянен. Връща се стократно. 

Ние творим с умът си не с лексиката си ,но щом това ти е силата действаи.

Но пък затова се учим да пишем - за да може умело да предаваме информацията, така че другите хора да ни разбират. Колкото по-грамотно и логически обвързано е написан един текст, толкова по-приятен и достъпен е за четене. Независимо от съдържанието, ако не е написано като хората, аз лично не проявявам интерес да го чета. Затова обръщай повече внимание на езиковите правила, за да можеш хем ти да се изразяваш по-правилно, хем останалите да искат да те четат.

Аз лично не смятам, че трябва да стигаш до заключението, че се чувстваш несамодостатъчна само защото си прекарвала толкова време с други хора.Или поне съдейки по себе си, стигам до извода, че просто се нагаждаш според обстоятелствата. Трябва ти повече време, за да свикнеш с новата обстановка. В подобни ситуации аз или си намирам ново занимание, както и Цеци е написала, или си изграждам някаква рутина, която да следвам за неопределен период от време. Това не само придава структура на ежедневието ми, прави ме по-продуктивна, но и ме разсейва от такива нахлуващи емоции. Нормално е да се чувстваш леко депресирана сама, когато толкова дълго време постоянно е имало хора, които да те заобикалят. Всеки би при такава драстична промяна. Дай си време да привикнеш и всичко ще се нареди.