Един разговор с приятел ме накара да се замисля... Трябва ли да се доверяваме на околните или не? От една страна ако си открит и доверчив печелиш приятели. Но от друга... много хора могат да злоупотребят с доверието ти и да ти навредят. Та Да или Не за доверието?

Баба ми казваше:"ако човек не обича животните - той не обича и хората." Ти си обичаш животните и въпреки недобрият пример в семейството си станал добър човек. А си получил и не-малък подарък от живота... една продавачка на книги. Предполагам тя и книгите които ти е давала също са помогнали да си това което си.
 Аз също не съм имала прекрасно детство. Т.е. до 12-тата ми година беше направо мечта. Бях момчето (колкото и странно да звучи) на тате. Той ме мъкнеше на всякъде със себе си и ме учеше на всичко. През уйкендите ходехме на пикници цялото семейство и все се връщахме с някое животинче (гущер, прилеп, змия) което на следващия уйкенд връщахме в природата. Разполагах с джобни които ми позволяваха да черпя повечето си приятели през междучасията. И на 12-тата ми година приказката свърши. Баща ми се удави един ден преди да навърши 40 години. От там нататък вече нямах джобни като на Рокфелер внучката, а разполагах със стотинки. Естествено многото ми "приятели" ме зарязаха. Останаха най-истинските. Учители, познати и съученици говореха за мен с пренебрежение и често чувах зад гърба си:" Тя е без баща - от нея човек няма да стане." Аз се озлобих, станах агресивна и вечно бях на ръба да ме изключат. И тогава получих моите подаръци от живота. Първо се появи приятелката ми (тази която сега живее във Франция), после директора на училището който винаги ровеше до дъно да разбере защо съм набила тоя или ония и когато съм права заставаше плътно зад гърбът ми. Когато съм виновна получавах най-строгите наказания, но като се замисля сега е било за добро. И на 15 се запознах с Атанас Ганев (артист в нашият театър който за съжаление вече не е между живите). Той ме научи да ходя на театър, да ценя изкуството, подбираше книгите които да чета. Той ме научи да съм това което съм. Имам още много приятели които са помогнали да стана себе си и съм благодарна на всеки един. Аз рядко излизам от финансовия батак. Много често се чудя след като платим сметките какво аджиба ще ядем?! И въпреки всичко съм на мнение, че съм една много, ама много богата вещица... на приятели.
 Та мисълта ми беше, че не само семейството възпитава, а и околните. Но е важен и темперамента и психиката на човек. Ти по-добре от мен ще обясниш как една и съща ситуация влияе по различен начин на човек със силна воля и на някой мекушав, чувствителен и лабилен психически. А колкото до родителите ти... Ами те са живели бедно(а и едва ли са учили психология) и техният начин да ти покажат колко много те обичат е бил да ти дават материални блага- още и още. Ти пък им кажи, че ги обичаш.
 Пак се увлякох... Ама ти, си виновен като слагаш такива вълнуващи ме теми. Веднага застани в ъгъла с вдигнати ръце за 5 минути.
 И все пак има добри хора и като ги търсиш намираш още от тази порода. Би трябвало някой научен институт да се заеме с проучване и да разбере как щастието, любовта и добрината да станат заразни и да ги разпространи.

Всички деца се раждат добри и с потенциала да бъдат колективни и подкрепящи се. И наистина ние възрастните ги осакатяваме с действията и думите си. Как да стане добър човек някой, който в детството си е слушал неща от сорта: "Ако не слушаш няма да те обичам вече!", "Ако продължаваш да ме ядосваш, аз ще се разболея и ще умра и после какво ще правиш без майка?" или пък хлапето е паднало, а майката вместо да попита:"Нарани ли се?"; "Боли ли те?", крещи като изумена, че си изцапал или скъсал новата дреха??? 
 Добри и помагащи на другите хора стават тези деца които в детството си са били обградени, не от материални блага, а с много любов и добрина. Лошото с тази демокрация у нас е, че загърбихме ценностите и правим от децата си материалисти. Преди 3-4 години когато синът ми беше още ученик, дойде един ден разплакан при мен (работех в магазин до училището). Директорът го наказал и ме викал в училище защото ударил свой съученик. А той ударил въпросният съученик понеже му се подигравал, че носи кофата с вода на чистачката. Синът ми е висок и едър, а чистачката - една дребна, болнава женица... нормално за него да и помогне (така съм го учила). Та идва синът ми и пита: " Защо да съм добър и да помагам на другите, като ми се подиграват и ме наказват за това?" Естествено яхнах метлата и връхлетях в директорския кабинет. Горкият директор в чудо се видя с мен. Обясних му, че от него педагог не става и ако не си влезе във функциите на възпитател ще го направя медийна звезда и не го оставих докато не се извини на синът ми. Но като се замисля... колко още такива учители, близки и дори случайни хора влияят на децата ни и изграждат характерите им... Цяло чудо е, че много от тях успяват да се съхранят като добри и помагащи хора.

Сянка, както винаги си най-добрия и диагнозата е точна. Обаче категорично отказвам да драскам "луда" от изречението. А сега ще ти дам моето определение за "лудост".
 лудост - симптон на болестта Щастие. Свежда се до това да си малко или много различен от масата. При силен стрес и големи проблеми да можеш да излезеш от социума (това последното е лаф на Алексей Бъчев), което иде да рече, че вземаш нестандартни решения за излизане от ситуацията. И много важно - да не се притесняваш, че хората правели така..., а ти иначе.
 Като цяло да си луд и щастлив е много забавно. Някои те гледат странно, други успяваш да заразиш с тази "болест" и животът става една идея по-лек... Абе хубаво е.

Атон, 5-те свещи са за авто-магия, да ставам бяла и добра. Пък любовната се прави с 3 мацки. Тази вечер моето чудо като се прибра завари на масата бира и заешка капама, а около масата мен и още 2 приятелки по бельо да пробваме дрехи и да си правим ревю... Познай как се втрещи... Даже обясни на дружките ми, че затова ме обича - понеже никога не знае какво ще му сервирам и с мен винаги е весело. И това ако не е любовна магия...

Те хората вече са намерени и се знаят. Тука сме цял форум дето сме си в резонанс... Остана и място да си намерим и.... ще е прекрасно...

Или няма да поискам да го разбера. В крайна сметка е глупаво човек да се страхува от собствената си смърт. Поне за мен е така. Та нали като умра няма да чувствам нищо? За сметка на това изпадам в ужас при мисълта, че смъртта може да ми отнеме още някой близък. Болката от загубата... няма по-голяма от нея.

Сянка, мислила съм много за евтаназията и все още не съм решила за  или против съм. Имам близък (племенника на най- добрата ми приятелка) на 31г. с визия на дете и вътрешности на старец. Диагнозата - Талъсемия. Той е много лъчезарен и жизнен и никога не говори за болестта си. От години живее във Франция (там има по-качествена профилактика на болестта). Преди няколко год. като си дойдоха на гости излязохме само двамата и той сам пожела да ми разкаже за болестта си. Наричат я болестта на Христос, защото болните умират приблизително на Христова възраст. В целият свят имало само 1-2 случая когато болен е доживял 40г. На него му сменят кръвта всяка седмица (не просто му преливат, а я сменят). Процедурата била болезнена (много). Питах го, не се ли страхува от смъртта и от болката. Каза, че с болката се свиква, а от смъртта няма смисъл да се страхува - в противен случай нямало да изпита пълното удоволствие от живота. Обърнал се е към исляма, живее с арабка (за ужас на майка си и леля си). Той наистина се наслаждава на всеки един миг от живота. И когато публикува поредната снимка с нахилената си физиономия във Фейсбук, аз и плача и се смея, и зная, че колкото и живот да му е останал, той ще го изживее щастлив и ще си отиде като победител.
 Пак ме разстрои... Сянка твоят песимизъм винаги успява да ме изкара извън релси (и не само по тая тема). Сега бъди така добър и като един виден психолог ми обясни защо така?!