О, да. Научиха ме да не бъда рехабилитационен център на повикване. 

Реших да ви споделя нещо, което ме тормози, с надеждата да дадете някакъв съвет.


Най-добрата ми приятелка спря да пише и на мен ми е доста мъчно от този факт и не знам какво да правя. Това накратко. Естествено, ще трябва малко контекст.


Миналата година тя замина да работи в Англия, тъй като върло отказваше да си намери работа в България и да се установи тук. Важно е да се спомене, че с нея се познаваме откакто съществувам - тоест цели 22 години. Бяхме в една гимназия, след това и в същия университет. През годините винаги сме съумявали да поддържаме връзка и да си останем близки. Съответно продължавахме да се чуваме и виждаме дори когато се премести да работи в чужбина. Там тя си намери приятел и най-нормалното нещо бе да започне да му обръща повече внимание, отколкото на мен, но комуникацията ни продължи постарому. Когато казвам „комуникация“, не си мислете, че 24/7 сме висяли на телефоните, за да си чатим. Пишехме си през деня, ама общо взето в някакъв свободен прозорец. Аз същевременно започнах магистърската си програма и също бях доста заета. Но и двете полагахме усилия да си говорим горе-долу редовно (отвисях по летищата, за да има кой да я посреща, когато се прибираше). Няма да лъжа, тя пишеше повече и по-често, но пък моите сесии покриваха по 20 изпита, при което нямаше как да съм на разположение постоянно и тя го знаеше. Не че не се дразнеше от време на време, но аз се опитвах да ѝ обясня, че това е най-доброто, на което съм способна. Следователно с частични сдърпвания ние все пак продължавахме да си говорим. 
Лятото дойде, сесията ме удари - то не бяха курсови, то не бяха преводи, то не бяха чудеса; намерих си работа; готвех се за един интензивен курс за сертификат, който трябваше да карам през август; направих много нови запознанства, които за съжаление трябваше да прекратя, тъй като не издържах на напрежението, което ми носеше отсрещната нужда за комуникация и изискванията да излизам всяка седмица напред-назад по улиците на София. И въпреки това аз все пак отделях време да я чуя, да разбера как е, какво прави, къде е ходила, с кого е ходила, как си е изкарала и т.н. Докато тя изведнъж не спря да отговоря. Първата седмица без отговор ми дойде като глътка свеж въздух. На втората започнах да се чудя какво се случва, но тъй като бях твърде заета, реших да не си го слагам на сърце. На четвъртата вече започнах да се притеснявам дали е добре, да не би нещо да се е случило. Тя тогава ми писа и аз искрено се зарадвах, че всичко е наред с нея и че в крайна сметка не се сърди за нещо. Разменихме си две-три съобщения и започна голямото затишие. Вече месец и половина не е писала нищо, аз периодично ѝ пращам някакви неща с надеждата, че ще се сети да отговори, но нищо. 
Дилемата ми е дали да продължавам да я търся и да „искам“ обяснение защо не пише, или просто да приема факта, че нещата приключват тук. 
Хората навлизат в различни етапи от животите си и няма как да очаквам, че комуникацията ни ще е същата, както преди 5 години. Но очаквам интерес и към моята персона - да провери добре ли съм, да се поинтересува какво се случва в живота ми. Нещо нормално за дългогодишни приятелства.
Обичам си я и ми липсва - това е причината все още да ѝ пиша от време на време; да давам шансове да поправи динамиката помежду ни. Но както я обичам, мога никога повече да не се свържа с нея, ако се реша. А не искам да се стига до там, защото знам, че няма да погледна този скъп за мен човек отново, независимо колко много го обичам и ми липсва. Неуважението и липсата на какъвто и да е интерес към мен и начина, по който действията ѝ ме карат да се чувствам, ще ме откажат завинаги. Не смятам, че си струва да се бориш дадени хора да останат в живота ти, когато те нямат такова желание. Дори когато си прекарал целия си живот с тях. Нито смятам да доказвам „важността си“, за да получа нормално отношение в замяна.

Не знам дали ми е хелоуинско, или романтично, ама съм готова за октомври месец. 

П.П. Човек да не се изфука с колекцията си от свещи.
Снимката излиза странно, но пък свещите ми са много готини, а голямата в средата ухае божествено. 

С най-голямо удоволствие, ама в моя фитнес готините батковци са много малко. Ще трябва другаде да ги търсим...

Уж го правя, ама не го нацелвам. Засичаме се, когато не се опитвам да го нацеля .

Да знаете как си стоплих душата с Панаира на книгата на НДК... взех си цели четири книги за 12 лв. Безобразно евтино е, но студентският ми джоб не протестира.


Естествено, нямаше как да пропусна и носителя ни на Букър...
Има какво да се чете това лято
Вие успяхте ли да си вземете книжки?

Наскоро пак "халюцинирах"?! Със сигурност не е от стрес, защото аз 24/7 съм стресирана, а последният път, когато нещо такова ми се случи, беше 2020.
Абсолютно същият феномен - чужд допир. Цялата ситуация ми се стори толкова истинска - от емоцията до физическия контакт. Но този път беше хубаво. Обикновено или съм объркана, или изплашена дори, но този път беше приятно - все едно получих нещо, което няма как да получа наистина (не е сексуално). Сгряваща сърцето емоция и допир (ама не наистина?). Някой някакви идеи?


П.П. Забравих да кажа - друг път нито съм знаела откъде идва този допир, нито нищо. Само съм го усещала. Но този път беше конкретен човек.

И аз сътворих подобна глупост, без да съм го осъзнала. Понеже Юридическият факултет в университета ми е на същото място, където се води и моята магистърска програма, веднъж реших да се пошегувам на гърба на юристите, защото те винаги ходят много официално на лекции. Та един ден и аз отидох много издокарана на лекции и всички започнаха да ме питат дали не съм имала интервю, или нещо от този сорт, защото по принцип съм по-семпла в облеклото си. Аз на шега им казах, че съм се облякла по този начин, за да си хвана някой млад юрист...

---

Днес, точно след "Превод на юридическа терминология", реших да седна да изчакам един състудент. Имаме си ние няколко пейки в по-големите общи пространства и аз се настаних на едната, без да осъзнавам, че на съседната до мен има двама младежи, които мигновено ме заговориха. Няма да навлизам в подробности, защото не всичко е за интернет пространството, но момчетата (по-скоро мъже, че 98 набор са си големи хора) учат към Юридическия факултет... то си им личеше, де. Мисълта ми е, че сама си предизвиках интеракцията от днес и повече няма да се шегувам с тези неща.