Несериозно е, естествено, но особено ако е рядко срещано името се случва. Не е нещо, което действително да влияе между човешките отношения, но го има като част от първо впечатление. Наскоро си говорихме с приятели за това, че повечето "хора на изкуството" имат необичайни имена, нещо, което те замисля, дали това не е огледало на средата, очакванията на родителите или личното усещане за значимост, което те тласка да търсиш изява. Семейство, което чака дете, например, в избора на име- след "не ми харесва" следващото е "познавах един... и хич не го харесах"
 А той ми знаеше името, въпроса беше кое ще избера да кажа- прякора, името си, нещо трето, въобще "кой си", и някакво настояване, че име = самоличност.

 Сетих се за още нещо, една книга- Мона и Магелан, за момиче с еврейска фамилия и как подигравките в детските години създават силна реакция, която се оказва изграждаща характера.

 Думите са важни, сборът от звуци е важен, етимологията на езика е важна, всичко това резонира и пр., просто ми е адски неясно "колко точно" и доколко е "каквото си го направиш" и е важна мисълта и усещането и доколко самата дума има тежест сама по себе си.
 Сега четох и за мълчаната вода и съвсем се замислих и оплетох...

 Едит: последния ти пост, писали сме по едно време, вместо да пиша втори:

 Абсолютно да, но човешката комуникация е уникална с думите си. Когато учиш нов език, мозъкът ти изгражда нови връзки, паметта и езика са тясно свързани.

 Ами много са ме наричали всякак като дете, ама то ти става мъчно от отношението, което показва, думата може да е всякаква. "Тая" е пренебрежение, то и собственото ти име може да бъде казано по подобен начин. Както и "прасе"може да е вътрешно обръщение между приятели, помежду им няма да е обидно, ще си стане кодова дума, което накланя везната към "важен е смисъла, а не думите", но пък и много неща говорят обратното- думите налагат тон. И къде вибрациите на звуците се вместват в това тогава?

Къде е границата между мисълта и думата? 
 Звучи много високопарно така написано, но наистина ми е трудно да направя разлика... когато се запознах с човека до себе си, след някакво време той започна да ме пита как се казвам, а аз не исках да му кажа, защото ми се струваше неважно, в контекста на това, че как те наричат не е равно на кой си, а упорството му ме подразни. 
 Кой съм? Баща, Александър, Любими... ти можеш ли да си любим, това какво точно казва за теб и какво означава да си Александър? Александър са много хора, много различни, но пък името носи емоция- т.е. не харесваш един Иван, втори- изграждаш си предварително мнение- това мнение създава очакване- провокираш човека срещу теб да го промени и му влияеш пак (в някаква минимална степен, но все пак ). Всичко това е много относително, но ме кара да се замислям. 
 Да криеш името си е нещо също интересно. И аз го правя, понякога лъжа или използвам прякори, прякорът ми сред приятелите ми е много далеч от името ми, но уж не държа на името си... има ли доза колективно съзнание в това? Особено сега, когато информацията е по- свободна от всякога?
 А за съня и разказването и властването... това съвсем ме обърка. Не е ли да бъдеш открит най- голяма сила? И как може да властва някой над теб без да му позволиш?
 Много въпроси и почти нищо не казах, но наистина ми е интересно, ако на някой му се дискутира, ще е супер. 
 И защо душите ни биха се нуждаели от име? Аз си представям душата като... мисъл, чувство, много спомени наведнъж, някакъв импулс, във вселенски мащаб не е ли достатъчно да бъде преживяна?