Отворена дискусия > МАГИЯ
Смъртта едно ново начало или трагичен край?
Delta:
Имам две кучета (обикновени, непородисти, баба и внуче са ) и котка (обикновена, непородиста). Живеят си на двора. Кучетата ни ръмжат на котката само ако им доближи много паничките. "Внучето" чат-пат се засилва да си играе с нея, но тя е малко проклета и му съска. Но не се нападат, не я лаят. Чужда котка котка обаче, като влезе в двора става страшно. Т.е ставаше... сега "бабата" е прекалено стара, за да напада, само лае, а "внучето" денем е на синджир, щото и на хора се спуска (през нощта дворът е негов, както в някои зимни дни, когато е много студено).
Имали сме и други кучета, преди тези. Както и други котки. Винаги нашите кучета си познаваха нашите котки и не ги закачаха. Просто като дойдеше нова котка в къщи, кучетата за кратко време "научаваха", че това е по-специална котка... приятели чак не са ставали, току си съскат и ръмжат, но само колкото да се перчат.
Сега като се замисля, този факт винаги съм го приемала зьа даденост, никога не ми е било0 странно това... че моето куче "уважава" по някакъв начин моята котка.
Същото е и с гълъбите. Когато ги пускаме да се "поразходят", котката се научи да не ги закача. Кучетата пък изобщо не им обръщат внимание. Ако обаче чуждо пиле се мерне из двора, си тръгва живо с известна доза късмет.
Като съм се разписала... че да споделя още нещо. Прави ми впечатление, че много хора нямат никакъв подход към животните. Много се дразня. Ние сме фамилна къща, живеем две семейства в един двор, без да си пречим. Кучетата са наши, но принципно всички ги хранят, а те познават всички хора в дома. Случва се обаче, кучето по различни причини (аз си го обяснявам, че изпада в стрес и "забравя" срещу кого лае) да се нахвърли срещу някой от домашните. И тогава е важно как ще реагира човекът, за да няма кофти последици.
Синът ми беше малък - около 6 годишен. Катереше се по оградата... и естествено падна. И съвсем естествено изкрещя, щото го е заболяло. Кучето спеше. Явно се стресна от вика на детето и съвсем инстинктивно според мен се спусна към него и започна бясно да лае. Докато правех последни скокове, за да стигна до там, ми направи впечатление, че кучето всъщност не ухапа сина ми... имах чувството, че подсъзнателно животното знаеше, че детето е негов стопанин, но поради стреса продължаваше да лае бясно, спускаше се към детето, но се дърпаше обратно и не го ухапа. Всичко това стана за секунди... Лелята на детето ми започна да вие неистово от терасата и крещи като истерична на кучето. И то - кучето съвсем откачи. Сина ми пък, от болката при падането и от уплаха ревна... и представете си каква истерична картинка. Крееснах на лелята да млъкне, с два скока стигнах до кучето, викнах му по име и посегнах с ръка, не да го ударя, а просто посегнах... и то миряса. Продължи да налайва още малко и спря
И други подобни лсучки сме имали, пак със същата леля... нейното дете се страхува от нашите кучета и веднъж, преминавайки през двора, хукна да бяга. Те - кучетата явно усетиха страха и едното се спусна към детето - пак само да лае бясно, без да хапе. И лелята пак взе да крещи истерично... и кучето още повече побесня. Явно въпреки създадената идиотско-истерична ситуация, животното знае кого лае и не хапе своите (за разлика от двама чужди, които не вярваха, че "туй дребното" ще му направи нещо :)) ).
Та така - човек трябва да уважава и разбира странностите на животните. И да не забравя, че те все пак са животни, колкото и да са дресирани... и че си имат своите привички и когато стане някоя беля, да си даде сметка, че животното не е виновно всъщност, защото то реагира първосигнално, щото така е създадено.
... олях се
tattul:
От онея дни гларусите изтърваха едно пиле от гнездото на земята. Хукнах да го спасявам и щяха да ме накълват. Децата ми поиска да направя нещо и аз опитах, но като видяха как ме налитат спряха. Примириха се. Голямата ме попита какво ще стане? Ми какво, малкото щеше да стане храна за котките през ноща. През деня големите го пазеха. Не само майка му и баща му. На другия ден кръжаха по-малко птици. Към надвечер стоеше един гларус на върха на сградата, там където е гнездото. Децата ми ме попитаха как се чувства тя -Майката гларус. Аз питам как се чувства тя? Следва еволюция ли? Колко живота трябва да се принесат в "жертва" един вид, за да еволюира даден вид?...В какво? Човек може да е еволюирала маймуна на определен етап - но за мен не е достатъчно))) Май някой докато е летял из космоса е изтървал нещо без да иска или нарочно и това нещо е паднало връз човека, който точно в този момент е минавал от там)). Види ми се много динамична еволюцията при човек - от неандерталеца и кроманьонеца дето на фона на 5.5 млр години земно Развитие, тея двамата да се развият, да се омешат после, да поизчезнат и човека след тях да почне да открива катострафално бързо разни там техники и технологии, усложняващи се хилядолетие след хилядолетие....Пък те хилядолетията не са много. Само някакви си там 200 000 - 150 000.....в които този хомо еректус вече е създавал сечива и дори е имал погребални ритуали....И макар че посестримите ни или братята ми маймуни да се характеризират с качества като подлост, не знам защо не са облагоделетствани като нас. Генно менно, може и да си приличаме. Но съзнанието си е нещо друго.....
И какво стана с горките динозаври........стигнали разцвета си и властва ли 200 млн години? Но да достигнеш разцвет и да властваш, това не значи,че си се пръкнал от днеска за вчера....
tattul:
Ами правилно си проследил мисълта на разговора ни. Може на моменти да залитаме, но пък смятам , се когато човек се вълнува от нещо и задавайки въпрос, търси не едностранен отговор. А Смъртта като такава минава през всичките й интерпретации, защото е част от самия Живот. Пък в него участваме всички живи създания. Но само хората май умеят да философстват на темата. Пак се сещам за гларуса. Стоя там няколко дена, на ръба на сградата. Сега го няма. Е, ...това инстинкт ли е или осъзната тъга, последвало примирение и фразата "живота продължава". Мен ме интересува всичко.
В крайна сметка аз вярвам в прераждането. Без да изпадам в религиозни размишления и причините затова. Преживяването на клинична смърт за мен не е сериозно доказателство за съществуването на живот оттатък. Светлината в тунела може да значи всичко. Не знам. Но пък човек знае толкова малко и то само за света, в който реално може да докосне, види и усети. Невидимото , онова , което наричаме отвъд, не е отвъд, а си е при нас, само дето ние не може даго видим. И какво пречи, човек като се раздели с тялото си вземе, че умре за хората, да продължи да си съществува като съзнание. Съзнанието е енергия, пък тя не се губи...Трансформирала се...В какво? Опитът ни в живота е различен, уроците ни са подобни, но следват някаква индивидуална интерпретация. Следователно всеки постига различен резултат, който води до пречистване и еволюция на самото съзнание. Едно такова отворено, разширено, придобило опитности съзнание, може да проумява и вижда много повече тайни скрити в живота от друго такова. Казват , че съществува връзка, "сребърната нишка",която свързва човека и неговите енергийни тела със света на Невидимото, вкоето един господ знае какво има. От там идвал животът ни..... Може би на определен етап, когато човек започне да си отива от този свят,преди тази връзка да изтънее и да се скъса съвсем, може да има начин живота в човек да се върне и да продължи. Тук си говорим за Смърта като физически акт - тоест смърта на тялото. То отслабва поради болест и не може да държи енергията заземена. В този момент се къса връзката и настъпва края. На един етап става необратимо. Но може би има вариант, в който уж отишъл си човек може да се върне..Как и от кого? Това съм се питала често. Как става номера!?))))
огледало:
Наскоро прочетох нова трактовка (поне за мен) по въпроса - духът е едно огромно нещо, което няма как да се внедри в едно ограничено човешко тяло, затова се разделя на няколко части, които под формата на душа се прераждат в няколко тела (не ми стана ясно колко части едновременно), така че реално няколко човека правят един дух
Това би обяснило хем кармата, хем защо човек все се чувства малко празен, защо като умре уж всичко изчезва
Как ви се струва?
-921-:
Има мнения че духа е разделен на части в различни тела в различно време, не познатото линейно. Духа събира от частите различните преживявания и ги трупа, като само така може да еволюира. Смисъла на живота са преживяванията. . Ако трябва да убиваш, най вероятно ще се родиш във времена на войни, и щеш не щеш убиваш, ако на духа му трябват такива преживявания. Проблема е че не знаеш за какво си тук, така преживяванията са истински. Ако си в напреднала фаза еволюция, имаш интуитивното усещане какво да правиш тук, и това го развиваш.
За светлината на тунела...ме притеснява че много се говори за нея, дават я във филми, книги...и така се натрапва в подсъзнанието, че когато умреш някога, ще търсиш тунела и бялата светлина. Ако това е капан за души? Нарочно промотиран в съзнанието поради предния въпрос. А относно природата, животните, планетата...мисля че те нямат нищо общо с нас. Как ние имаме дух, така и те имат планетарен такъв.
Относно еволюцията на човек...извънземно геннноинжинерство .... кон-кентавър, риба-русалка,бик-минотавър...докато се стигне до изчистената форма.Митологията гъмжи с примери. А в религията...всичко идва от небето, огнени колесници, гръм трясък.....познанията на племената за съзвездията , планетите...построените обекти ориентирани по орион, сириус....не се чудя за смъртта а за това защо сме тук освен преживяванията....
Навигация
[0] Списък на темите
Премини на пълна версия