Автор Тема: Истории за шамани  (Прочетена 4102 пъти)

Неактивен Blackwolf

  • Global Moderator
  • Jr. Member
  • *****
  • Публикации: 96
  • Total likes: 7
  • Karma: +17/-0
    • Профил
    • http://ulfrden.blogspot.com/
Истории за шамани
« -: 24 Септември 2016 22:01:04, Събота »
Разказите, в които се описват различни шамани от по-далечното или близко минало или от наши дни понякога са твърде красноречиви и помагат да се разбера какво аджеба е това нещо шаманизма.  wink

В тази тема предлагам да се пускат такива разкази от различни източници, главно книги и статии. Аз съм насъбрал доста такива истории и ще пускам от тях.

Впрочем разказвачеството (старителинга, както е модерно да се казва в някои среди tongue ) се смята при много култури за своего рода магическа дейност. И е. 

И така, ще започна с една история, разказана в книгата "Вождът Многото Подвизи". 



Книгата “Вождът Много Подвизи”, е класически пример за т. нар. индиански автобиографии. Това са разкази на различни индианци за техния житейски път, обикновено придружени с описания на живота, обичаите и вярванията на техните народи. 
Книгата представлява разказ за живота на известния индиански вожд Много Победи и е записана в периода 1927-30 г. от американския изследовател на коренната американска култура Франк Б. Линдерман. Характерно за тази книга е, че в нея, освен военните подвизи на вожда, които заемат основната част от изложението, се отделя особено внимание на описанието на различни ритуали и лечителски церемонии на племето кроу.




Един ден, когато лятото вече отминаваше, Голямото Рамо и аз се намирахме на изток от Литъл Бигхорн, разузнавайки къде са сиуксите. Те бяха се опитали да откраднат наши коне, а ние все още не можехме да открием лагера им. Най-сетне, късно следобед съзряхме техните шатри и пропълзяхме достатъчно близо, за да убия един сиукски воин, преди да препуснем обратно с вестта, че не само сиукси, но и шайени и арапахи са навлезли в нашите територии. 

Тъй като народът ни не желаеше война, преместихме селото си тук, на Ероу-крийк. Врагът обаче ни последва и рано сутринта “вълците” съобщиха, че скоро ще бъдем атакувани от превъзхождащите ни два пъти по численост вражески племена. Дори да искахме да отстъпим, не можехме, тъй като придвижването ни бе затруднено от многото коне, жените и децата. Не ни оставаше нищо друго, освен да спрем и да се бием. 

О, само как думите на храбрите мъже могат да повдигнат духа на всички! Железният Бик и Седящия-в-Средата-на-Земята бяха нашите вождове. Те преминаха през селото, яздейки бойните си коне и вдъхваха кураж на воините, говореха и с жените, чиито сърца се бяха свили. “Това е денят, в който можете да се явите при нашия Отец като воини” - казаха ни те. Тези думи ме възпламениха. Никой не вдигна паника, никой не плачеше. Лицата на жените сякаш ни уверяваха, че те ще поемат своя дял от бедите. Мъжете не бързаха. Те знаеха какво предстои, съблякоха се и възседнаха най-добрите си коне, за да умрат в бой. Докато боядисвахме телата си, тъпаните продължаваха да бият, а жените ни пееха бойни песни. Няма мъж, който би изпитал и най-малък страх след подобна подготовка. Всеки воин щеше да се хвърли в битката с радост, докато храбрите мъже и жени пеят бойни песни. В този ден бях готов да тръгна дори и сам срещу враговете ни. Още преди да се бяхме подготвили напълно, те се появиха.

Разположихме се на позиции около селото, но достатъчно далеч, така че куршумите да не достигат шатрите ни. Никога не бях виждал по-впечатляваща картина от атаката на неприятеля. Яздейки в широк кръг, около нас се носеха сиукси, шайени и арапахи. Те надаваха бойните си викове и стреляха в движение. Още не бяха ни наближили достатъчно. Куршумите им не ни достигаха. Железният Бик ни бе наредил да не даваме дори и един изстрел, преди врага да ни доближи достатъчно. Трябваше да се целим точно в мястото, където кон и ездач се сливат в едно, така че да убием или осакатим поне един от двамата. Позициите ни бяха вече обкръжени от всички страни, но враговете не приближаваха, а препускаха около нас, хабейки муниции. Те бяха прекрасна гледка с красивите си бойни корони и чудесни коне, много от които бяха откраднали по-рано от нас.

Бездействието вече ме изнервяше, когато един млад сиукс се втурна напред. Той се понесе право към нас и скоро бе в обсега на пушките ни. Младият воин обърна коня си и препусна пред цевите на нашите пушки, успоредно на бойната ни линия. Докато увисваше ту от едната, ту от другата страна на коня си, бойната корона от пера на главата му непрекъснато се отваряше и затваряше от вятъра. Той яздеше бърз дорест кон с черни опашка и грива. Откъм нашите редици проехтяха едновременно два изстрела, при които красивият сиукс и хубавия му кон се строполиха като отсечени. Макар изстрелите да бяха два, те прозвучаха като един и Малкия Огън (който наскоро се помина), вдигна пушката си високо. “Аз го убих!” - извика той. Чак от другия край на позицията се чу гласа на Вожда-на-Дулата: “Не! Моят куршум го повали!”

През това време обаче се оказа, че сиуксът е жив и здрав. Докато воините ни се прeпираха, той бе хукнал да бяга. Подире му препусна Лебедовата Глава. Гонитбата не продължи дълго. Видях как от короната на сиукса отхвръкна перо при удара от бича на Лебедовата Глава. Врагът залитна от удара и светкавично се обърна. Дулото на пушката му се оказа точно срещу гърдите на нашия воин и от него изригна пламък. Лебедовата Глава се олюля в седлото, но не падна и долепил тяло до гърба на коня, се понесе обратно с куршум в гърдите. Част от дроба му висеше през отверстието на гърба. Течеше много кръв и целия кон бе станал червен. Очите на Лебедовата Глава помръкнаха.

Със страшен вик Храбрецът-Който-не-се-Жени се втурна към бягащия сиукс, който вече бе близо до своите. Видях как камшикът на нашия воин се изви във въздуха и той отбеляза честен ку, но точно в този момент сиуксът стреля отново. Куршумът му прониза Храбреца-Който-не-се-Жени в гърдите, точно по същия начин, както Лебедовата Глава. Този сиукс беше смел мъж и добър боец.

Тогава нашият вожд, Железния Бик, ми нареди да атакувам с четиредесет мъже. Насочих се право към бягащия сиукс, който простреля двама наши воини. Той стигна до своите преди да го догоним, но ние пробихме линията им и ги принудихме да отстъпят, давайки само една жертва от наша страна. Собствените ми хора също се бяха пръснали. Забелязах как красивият сиукс се опитва да догони ездача на един препускащ бял кон и да се метне зад него. Пришпорих моя жребец с намерението да го настигна и да му нанеса ку. За жалост, още преди да го бях доближил, той вече се бе покачил зад приятеля си, който обърна белия кон за да избягат.

Смушках коня си и се озовах до тях. С един удар на цевта на пушката си свалих и двамата от седлото, при което единият се просна с цял ръст на земята. Това бе този, когото търсех. Опитах се да го прегазя с коня, но той се извъртя, скочи на крака и стреля в мен. Не ме уцели, но уби коня ми, чието тяло се стовари отгоре ни. Опитвайки се да избегна конвулсивно ритащите му копита, се помъчих да сграбча сиукса, но не успях. Когато най-сетне се измъкнах изпод коня, той отново бе хукнал да бяга, а приятеля му, който падна заедно с него, бе вече далеч.

Този воин така и щеше да се измъкне дори без драскотина, ако точно тогава не се бе притекъл на помощ чичо ми, Дългия Кон. Той ми даде коня си и аз се втурнах да преследвам човека, който бе ни причинил такива загуби.

Докато препусках, сиуксът застреля Лудия Вълк, който се бе присъединил към гонитбата. Лудият Вълк бе тръгнал да пресече пътя на вражеския воин към отстъпващите под нашия натиск негови съплеменници. Боях се, че сиуксът ще вземе скалпа му. Препуснах с все сила, за да не позволя това. Сиуксът обаче само се наведе да вземе пушката му и продължи да тича. Не за дълго. Той чу тропота на коня ми зад гърба си и когато се обърна, аз го застрелях. Този много висок мъж бе един от най-добрите бойци, които съм виждал праз живота си.

Сражението продължаваше, но вече напред и далеч от мен. Нашите воини изтласкваха неприятеля и от двете страни на Ероу-крийк. Сиуксите, шайените и арапахите си получиха заслуженото. Забравих да ти кажа, че този ден имахме и съюзници. Четиредесет шатри не-персе ни бяха на гости, когато бяхме нападнати. Техните воини ни се притекоха на помощ, както се полага в подобни случаи. Това племе не винаги беше в добри отношения с нас. Понякога сме воювали едни с други. Тогава обаче те бяха на наша страна и както винаги, се сражаваха храбро. Ако не бяха те, сигурно щяхме да загубим битката. 

                                                *    *    *

Въпреки че отблъснахме противника, загубихме мнозина смели мъже. Врагът също. Успяхме да вземем от него и повече от двеста хубави коня. При първата удала ни се възможност преместихме лагера си на по-удобно за отбрана място, тъй като очаквахме повторна атака. Лебедовата Глава бе още жив и аз му помогах да язди с останалите. Чувах как дъхът му свисти през пробитите гърди. Той разбираше какво става наоколо и ми говореше в пълно съзнание.

След като спряхме на южния бряг на Лосовата река, още преди да са построени много от шатрите, видях Смъртоносният Ловец, Магическият Вълк и Птичата Одежда, нашите най-могъщи свещени мъже, да разговарят за състоянието на Лебедовата Глава. Скоро ми казаха, че Птичата Одежда ще се опита да изцели тежките рани. Сърцето ми пееше от радост.

Тримата Мъдреци6 се съблякоха, все едно че щяха да влизат в битка и започнаха да правят опити да го съживят. После го отнесоха в голяма колиба, направена от клони близо до реката и го положиха на земята. Знаех, че очите му не виждат вече нищо и той почти си е отишъл.

През недостроеното село яздеше глашатай. Той обясни на хората, че е необходимо да се направи пътека от колибата до реката и тя трябва да остане свободна. Никой не биваше да я пресича и дори кучета не трябваше да минават през нея. Също така не трябваше да има никакъв шум, но тези които желаят, можеха да гледат отстрани.

Набързо всичко бе стъкмено както трябваше. Кучетата бяха държани далеч и настъпи гробна тишина. Чуваше се шума на вятъра в листата. Реката кротко ромулеше. Бе съвсем, тихо докато не чухме биенето на ритуалните тъпани. Усещах ритъма с цялото си тяло и се вглъбих в мислите си. Когато Птичата Одежда започна да пее и на мен ми се прииска да подхвана песента му. Не смеех да направя подобно нещо и запазих мълчание. Продължавах да стоя безмълвен до пътеката. Откъм колибата, където лежеше моят приятел, вятърът донесе до мен уханието на горяща сладка трева. Гласът на Птичата Одежда се издигаше и затихваше заедно с ударите на тъпаните.

 Успявах да надникна в колибата и дори виждях Лебедовата Глава и Птичата Одежда. Забелязах как Мъдрецът изважда талисманите си от вързопа им. Той бе направен от вълча кожа с глава и крака. Краката на вълка бяха боядисани в червено до първите стави. Ноздрите също бяха червени. Имаше и червена линия под очите. Птичата Одежда боядиса тялото си по съвсем същия начин. Той не спираше да пее. Ръцете до лактите, краката до коленете, ноздрите, всичко бе оцветено в червено. Накрая той нарисува и червени ивици под очите си. След това започна да слага кал по главата си. Постепено оформи муцуната и ушите на стар вълк. От такова разстояние не можех да ги отлича от истински. Притаили дъх, хората слушаха магическата му песен, заедно със звука на тъпаните.


Изведнъж те забиха много по-различно. Те биеха леко и по-бързо. Чух Птичата Одежда да вие като вълчица, която има малки. Той подтичваше по вълчи около тялото на Лебедовата Глава. Направи четири обиколки. Всеки път той удряше дрънкалката, която държеше в дясната ръка и потапяше носа на вълчата кожа във вода, ръсейки с нея лицето на ранения. Той скимтеше така, както скимти вълчица, показваща на малките си какво да правят.

Аз както всички бях втренчил поглед в колибата от клони. Изведнъж главата на приятеля ми се надигна. Птичата Одежда клекна като вълк до главата на ранения. Той бе обърнат с гръб към него и изви четири пъти както вият вълците, когато са в беда. Забелязах как очите на пациента се отварят и той виджда как Птичата Одежда се изправи и повдигна нагоре магическата вълча кожа, държейки я за муцуната и четири пъти я задържа над главата си. Той виеше като вълчица - майка. Имах чувството, че самият аз се издигам и падам заедно с движенията на кожата. При всеки от тези четири пъти забелязвах как се променя лицето на Лебедовата Глава и как при последния път той се изправи на краката си. Тялото му беше превито, но погледът му бе ясен. Птичата Одежда се въртеше около него и виеше като вълчица, която вика малките вълчета да я последват.

Птичата Одежда излезе от колибата. След него вървеше Лебедовата Глава. Сякаш спрях да чувам биенето на тъпаните и магическата песен. Имах чувството, че съм на негово място. Той пристъпи веднъж, два, три пъти и тръгна по пътеката след Птичата Одежда, който го викаше с вълчия си зов. Скоро раненият навлезе във водата.
Птичата Одежда го подмами да влезе по-надълбоко, така че да се покрият раните му. Лечителят загреба от водата, както го правят вълците и я плисна върху главата на война. Виейки, той потопи муцуната на вълчата кожа и започна да докосва с нея раните, все едно че вълкът ги ближе.

“Изпъни се!” - нареди Птичата Одежда. Болният се изтегна като човек, който току-що се събужда от сън и от раните на гърдите и гърба му започна да блика черна кръв. Скоро рукна ярко червена кръв и водата се обагри. Птичата Одежда затвори дупките. “Сега се измий!” - каза лечителят и Лебедовата Глава изми ръцете и лицето си в течащата вода. После те излязоха от реката и отидоха в колибата от клони. Там те пушиха заедно. Видях ги с очите си.
Нашите Мъдреци са научили много от животните и птиците, които се лекуват сами. Вярата ни в тях обаче изчезна след идването на бледоликите. Сега, макар да е твърде късно, разбираме, че независимо от големити си сили, белите не са мъдри. Те са хитри, но не и мъдри и могат да заблудят само себе си.

Три или четири дни по-късно Лебедовата Глава починал. Вождът приписа това на неспазването на едно от предписанията, дадени първоначално на хората. Много Победи поясни, че нарушението е било неволно, но Мъдрецът го е видял преди да влезе в колибата, за да пуши с пациента и упрекнал хората за тяхната небрежност, добавяйки, че надеждата за пълно излекуване е минимална.