Малайзийски крис. Нож, който малайзийците считат за магически, за жив.
Навярно това е най-екзотичният нож, който аз съм държал в своите ръце. Всичко в него е необичайно, вълнуващо и струва ми се, непрактично и произволно. Но едновременно с това което и да е оръжие е преди всичко предмет, отнемащ или защитаващ най-скъпото, което има човек- живота! И едва след това предмет на поклонение, магически атрибут или сувенир.
Но да караме по ред.
Разправят, че крис е бил свещен предмет и не е могло да се продава, а само се е предавал от баща на син. За дъщерите, за съжаление, легендите мълчат.
Острието му се извива в змиеподобна форма в тъмен цвят с гарванов оттенък. В посока на дръжката острието силно се разширява. Дръжката е извита, с „пистолетна” форма, с кръгло топче накрая. Канията му е с форма на тръба с триъгълно разширение към „входа”. Даже звукът при вкарването на ножа в канията е необичаен, шипящ...
Разправят, че крис са ковали само от метеоритно желязо, доколкото местната железна руда е с доста лошо качество.
Разправят, че притежанието на крис е било привилегия само на знатните и на местните магьосници, а на простолюдието е било категорично забранено да го притежават.
Разправят, че вкарваният в канията крис никога не иска да „влезе” и отчаяно се съпротивлява, издавайки при това шипящ звук, все едно е раздразнена змия.
Разправят, че...
Всъщност много неща се разправят. Дайте да разгледаме този „предмет” от историческа и от практическа гл.т.
Змиеподобните остриета освен в Малайзия са разпространени и на територията на Индонезия, Филипините и в разни страни от Югоизточна Азия. Но именно в Малайзия те са получили най-широко разпространение и именно там възниква култът към тези необичайни змиеподобни кинжали.
Остриетата със струяща форма са попаднали в Малайзия вероятно от древна Индия, където те в последствие били заменени от по-ефективни форми на оръжие. Най-широко разпространение това оръжие получило в Малайзия през XVI-XVIII век, а след това, както и в целия свят, били изместени от по-практични видове оръжия. Но крис се съхранил благодарение на местните езически традиции като предмет за извършване на различни магически обреди.
Технологията на производството на това необичайно острие на практика е проста. Вземат се ленти от мека и твърда стомана, и се изковава в селската ковачница. Да се направи в такива условия меч или сабя е било доста затруднително. Освен това да се изработи дълго оръжие от нискокачествена стомана е доста непрактично (острието бързо се изтъпява, чупи се). Затова акцентът е поставен върху късите силно закалени остриета с високи режещи и колящи характеристики.
Ето тук и се проявяват великолепните, доста практични за тамошния климат (тропически) и култура (перманентни партизански войни между племената) бойни характеристики на дадения кинжал.
Първо, „вълновата” структура лесно прониква в човешката плът.
Второ, при колящ удар острието „играе”, движейки се насам-натам, нанасяйки дълбоки кървави рани.
Трето, при сечащи, режещи удари, всяка от „вълните” нанася свое разрязване. Поради тази причина „вълните” са правени на различно равнише и под различен ъгъл, заточвани като при трион.
Четвърто, „пистолетната” ръкохватка позволявала лесно да се извади вече забитият в тялото кинжал в кръг на неговата ос, с което се нанася още по-голямо поражение на вътрешните органи.
Разкъсните дълбоки рани, нанесени с такова оръжие в тропически климат практически не зарасват. Ако с крис е нанесена промушваща рана, човекът е бил обречен, той умирал практически в 100% от случаите. Именно този факт е породил и множеството легенди за „проклятието на криса” и за лошия „характер” на това оръжие.
За режещо оръжие, каквото е и крисът, най-оптималната форма е вдлъбнатата или изпъкналата форма, както при сърпа или при арабската сабя. Примитивните ковашки технологии на островите от Югоизточна Азия не са позволявали да се направи такова оръжие. Но малайзийците са намерили оригинален изход- те са извили ръкохватката вместо острието. Придали са и форма, напомняща за старинен пистолет. При тази форма на ръкохватката, забитият в тялото кинжал лесно се местел в страни или се завъртал в кръг на своята ос. Кръглото топче в края и обезпечавало необходимото за силен мушкащ удар с ръката.
Останал още един проблем – гардът, защитата на китката от режещ удар по острието. Такъв гард на криса няма. Неговата функция е изцяло взета от... острието! Силно разширяващи се към ръкохватката, крайните „вълни” на острието закриват ръката. И между другото тези крайни „вълни” или ги заточвали, правейки ги като още две остриета, или им правели неголями зъбци, като у трион.
Канията на криса също е необичайна, с тръбовидна, а не с плоска форма, тъй като самата режеща част на криса е обемна, с вълни на различни равнища. Триъгълното разширение на „входа” напълно закрива острието (или зъбците). Острието стои в канията много плътно, за да не изпада по време на бяг, скок или при падане. За да се извади или прибере такъв нож в канията е нужно усилие и възниква характерно напрежение. Ножът все едно отказва да служи на ръцете. Именно затова и малайзийците го наричат „жив”. При това издава един шипящ звук, който и става „визитна картичка” на това екзотично оръжие.
Обичайната дължина на острието на криса е от 30 до 50 см. За повече не позволявали тогавашните ковашки технологии (ставал чуплив), а при по-малко см оръжието става неефективно даже при близък бой. Между другото съществували крисове, при които острието се огъва в някакъв ъгъл в кръг на своята ос. При удар в гърдите такова острие, обръщайки се, преминавало между ребрата. Но тази конструкция не е намерила широко приложение предвид на малката и надеждност и ефективност.
Острието на който и да е крис има тъмна, почти черна окраска с гарванов оттенък. В тропическия климат, с висока температура и влажност, „голото” желязо бързо ръждясва. Тъмното покритие е предпазвало острието от корозия.
Дълго време крис е било забравено, известно само на специалистите оръжие. Но в днешно време неговата популярност расте.
Ето такава е историята на това, без преувеличение, уникално оръжие, дошло до нас, единствено благодарение на малайзийските магьосници.
Автор: Михаил Груздев
